BgCanada

Дали ще загубиш българското си произношение или не, навярно зависи не само от индивидуалните способности на човека, но също така и от това доколко човек има с кого да общува на този език (едно е да си сам, друго е да си със семейството си).
От скромния си опит мога да кажа, че чуждиците неизменно навлизат в речта ти (къде това са нови за тебе думи, които тепърва навлизат в езика ти, къде използването на тази дума е по-лесно и бързо), когато общуваш с половинката си. Конфузните ситуации започват като се върнеш в БГ и започнеш да изпускаш тези думи и хората да те гледат ококорено (особено лесно се промъкват русизми).
Що се отнася до забравянето на даден език - забравя се езика, който не знаеш на необходимото ниво. Аз лично за над 10 години не съм забравил руския, въпреки че не го практикувам (наскоро ми се наложи да поговоря с едни руснаци на улицата и превключването стана абсолютно бързо и нормално. Вярно, че в началото гласа ти скърца малко, но бързо нещата се оправят).

Според мен повечето емигранти които са "забравили" българския просто се превземат. Много обичам, когато някой ми говори на български и нарочно вмъква английски думички, които произнася с подчертана интонация. Но най-смешно става, когато същият човек попадне в ситуация, в която трябва да говори на английски - тогава установяваш, че и английския не го знае добре . Тогава какво си оказва - български вече е забравен, английския - недонаучен, на какъв език тогава да говориш с такъв човек? И това не е рядко срещано явление - осовено сред емигрантите, които са дошли преди 2-3 години.
Но най-интересното е, че познавам хора които са тук или в Канада от 10-15 години и говорят много правилен български без никакви затрудния. Някои от тях дори са женени/омъжени за хора от други националности. Децата им също знаят български.
Това да "забравиш" родния си език не е повод възхищение. Но не е възхитително и да не знаеш езика, на държавата където си емигрирал.

Това са малки цитати от едно интервю на Кемелия Тодорова, дадено за списание Ева през 99 година.

"когато се върнах в България, не можех да си намеря думичките. Дойдохме в България, за да демонстрираме направените от мен записи и сключихме договор с Балкантон за издаването им на диск. Трябваше да снимаме и 6 клипа. През деветте години извън страната нямах контакти с българи, много рядко се чувах и със семейството си, тъй като не трябваше да давам информация как живея - пак "страшна" идея на съпруга ми.

И в самолета, докато пътувахме към България, разговарях само с музикантите англичани. Затова, щом кацнахме, не можех да си намеря думичките. Търсех начин да не го правя, но беше невъзможно. Не осъзнавах, че хората се дразнят. От летището директно попаднах в телевизията, от там - вкъщи, после - в киноцентъра. При това първо мое идване не можах дори да видя София. Работехме, снимахме клипове, дори на концерта в НДК.

Когато там видях толкова хора, исках да спрем снимките и да им кажа нещо. Исках да изпея нещо без съпровод на български, не ми дадоха. "Великият" режисьор ми слагаше тъмни очила, все едно че си нямах хубави очи. Никой не успя да усети чувствата или да види напиращите сълзи зад очилата. Не можех дори да се докосна до цветята, донесени за мен.

От този първи снимачен ден в НДК се прибрах много разстроена. От там нататък всичко се съсредоточи върху снимането и за мен беше важно това да става. Всеки работен ден ми костваше много нерви. Снимачният екип, ръководен от Борето Янакиев, и аз бяхме на едно мнение, абсолютно различно от това на съпруга ми. Конфронтацията между двама ни беше ежечасна, ежеминутна. В такава обстановка приключихме снимките. Заминах за Германия разстроена до краен предел. "

Тук съм го орязала, защото говори за проблемите с мъжа си, което нас не ни е тема де и още една малка част:

"Периодът от 1992 до 1994 беше малък ад в живота ми След този сблъсък дойдох отново в България, за да направя промоция на диска "Две души в едно". Тогава разбрах, че при първото си идване съм разочаровала изключително много хората, настроила съм ги против себе си и доста от тях са ми обърнали гръб. От творческа гледна точка, от човешка, от всякаква. Нямах и идея какво е станало. Това ме доведе до депресия. Съвсем нормално, след като знаеш, че си отхвърлен! "

Аз много не и вярвам на думите, защото то цялото интервю е за живота и, то даже е под формата на разказ от нея самата и звучи много убеждаващо наистина. Но много хора си я спомнят колко беше жалка, а пак и нейната работа стана дайте да ви кажа за себе си и проблемите си, та да ме разберете и на мен да ми олекне, ама така не става, защото наистина си беше излагация.
А по въпроса с водещата на "Български акценти" и аз все се питам абе тая девойка няма ли сценарий та все се запъва и на моменти чак глупости ръси. То при нея нещата не са само свързани с езика, ами то просто воденето не и се отдава, все едно слушам как Камен Воденичаров си ахъкаше едно време като водеше Ку-ку, Каналето и всичко там що е водил.
Аз малко се отнесох, но и аз съм на мнение, че това до каква степен ще си съхраним езика зависи от нас самите. Трудното идва най вече с децата и заобикалящата ги среда и факта че те са като попивателни. Така че за мен това е големия въпрос и големия тест, който стои пред мен като майка.