От много време насам аз си чета ли чета книги за т.нар. Позитивно мислене, успех, психология и т.н. Малко от тях са наистина ценни. Останалите копират от ценните. Но от всички става ясно едно - човек трябва да мисли позитивно, ако иска да успее и ако иска да се чувства щастлив. Само, че защо не е така. Повечето хора знаят това, но България е регион с най-голям брой песимисти на глава от населението. Причините са няколко, но най-важните според мен са "Митът за розовите очила", "Проклятието на щастливите", "Синдромът на чука и наковалнята" и "Погрешното разбиране за оптимизма".
Митът за розовите очила
По едни или други причини, сред нас е разпространено мнението, че да си земен, уравновесен, практичен и стабилен е нещо много-много ценно и добро. А ако си мечтател, вярваш в себе си и успеха си и възнамеряваш да постигнеш много в живота, това не е хубаво и не води до добри резултати в личен и семеен план. Още от разпространеното мнение казва, че не трябва да се целиш много нависоко, защото от високо ще паднеш, че не трябва да си поставяш големи цели, защото са неосъществими и смешни, че не трябва да искаш да успееш, защото "ти си обикновен човечец, в една смотана държава и не можеш да постигнеш кой знае какво". За "нормалния" българин, "нормалните" цели "би трябвало" да бъдат - малко, но уютно жилище, постоянна работа на нормална заплата, не прекалено грозна жена, здрави деца и почивка на море за 10 дни почти всяка година. Ако мислиш да станеш известен или богат, или и двете, ако мислиш да развиеш успешен бизнес, да се омъжиш / ожениш за чужденец / чужденка, да обиколиш света, да постигнеш някакъв рекорд... Това автоматично те превръща във вятърничав мечтател, който "беше толкова послушно и умно момче, ама какви глупости му влязоха в главата". Обществото се опитва да потиска развитието, защото посредствеността, както всеки "организъм" се стреми да се възпроизвежда и да запазва статуквото си... Тя няма никакъв интерес да подкрепя бурното развитие и напредничавостта на отделни членове от масата, при положение, че останалите запазват посредственото си мизерно съществуване. Но разбира се отделната обществена единица едва ли мисли по този начин, ако не броим завистта от типа "Какъв е тоя, че ще има повече от мен?!". Хората се дразнят от мечтателите, защото тези мечтатели, може пък да осъществят мечтите си, а тогава "какво ще правя аз, който захвърлих мечтите си още в детските години, а съм можел да ги осъществя". Хората се дразнят от амбициозните, защото те биха могли да постигнат целите си, а тогава "пак съм прецакан, защото се целих толкова ниско, а то могло и по-високо". Хората, които са посредствени, искат да са заобиколени от себеподобни, за да се чувстват комфортно и за да не се изнервят. От своя страна, winners, победителите, позитивните и амбициозните личности обичат да са заобиколени от подобни на самите тях личности, защото останалите ги потискат и им пречат да се чувстват добре. Но за съжаление, ние позитивните
), сме прекалено малко и трябва да се подкрепяме един друг, защото огромната маса от сиви единици на обществото може да ни смаже, като едното нищо. Ние винаги ще си останем "идиотите с розови очила", а те винаги ще бъдат "земни и отговорни личности".Проклятието на щастливите
Повечето хора, да не кажа всички, искат да имат страхотно бъдеще, хубав живот, щастлива любов, много пари и други подобни благини. Но си ги искат тайно. Не смеят да ги поискат гласно, нависоко, силно, неудържимо... Не смеят да ги споделят с другите! Защото са суеверни... Защото се страхуват, че може да не станат нещата, както си мечтаят. Страхуват се да бъдат позитивни, смятат го за лоша поличба. Но като че ли всъщност подсъзнателно се страхуват да не би техните мечти да се осъществят, защото така - от една страна - губят уютното убежище на доскоро недостижимата мечта, в което могат удобно да се отпуснат вечер след тъпия работен ден или да се унесат в мечти преди заспиване. На второ място, хората стават нервни, когато има вероятност мечтата им наистина да се осъществи. Те започват да безпокоят и да се страхуват. Какво ще правя сега с всичко това? Как да се опазя да не го загубя? Ами ако някой ми го открадне? Ами цялата тази отговорнот? Ами какво ще си кажат другите? Сякаш масите от хора ги е страх да мечтаят наистина, защото нямат силата и смелостта да посрещнат мечтите си на живо, осъществени! Затова когато попиташ някого "Как си?", той ти отговаря "Абе, карам я някакси.". Повечето хора не смеят да кажат "Чувствам се страхотно! Щастлив съм и през всяка една секунда се наслаждавам на живота!" Като че ли е неприлично да демонстрираш позитивната си нагласа - сякаш навлизаш в някаква свещена територия, където цари суеверието, всичко се крепи на тънки конци и не трябва да правиш вълнички по огледално равната повърхност на посредствеността. Станало е почти срамно да бъдеш щастлив и да гледаш ведро на живота с надежда и вяра в бъдещето - хората те гледат накриво, завиждат ти, укоряват те, смеят ти се, обявяват те за глупак и наивник. Наоколо е пълно с хора, които имат мнение за всичко, особено за това как не може да стане нещо. Всеки знае десетки начини затова. Но ако се опиташ да потърсиш начин как да стане дадено нещо и да постигнеш успех, ти се превръщаш в едно адски нагло копеле, на което някой трябва да покаже къде му е мястото.
Синдромът на чука и наковалнята
Трудно е да гледаш ведро и оптимистично на живота, когато нямаш какво да ядеш или пък се чудиш как да изхраниш малобройната си челяд. Ако си затрупан с работа, проблеми, грижи, врагове, несигурно бъдеще и безпаричие, е почти невъзможно да бъдеш оптимист и да имаш вяра в бъдещето и happy end-а на всичко. Да, трудно е, но не е и невъзможно! Множеството от хората умеят да обсъждат доста свободно темата за оптимизма и позитивното мислене и то се изказват доста авторитетно и ерудирано. Но когато те самите бъдат сполетени от проблеми или трудности, изпадат в мрачно враждебно негативистично настроение, при което дори и намекът за оптимизъм ги кара да те гледат със злоба - "Не виждаш ли, че имам проблеми?! А ми говориш за оптимизъм и други глупости!" Когато човек е в такава ситуация, наистина е погълнат от проблемите си и се изисква изключителна вяра и духовна сила, за да погледне с надежда в бъдещето, да се мобилизира и да продължи да върви напред и нагоре, въпреки всичко. В една книга прочетох, че май Сизиф е бил първият оптимист. Той е вярвал, че все някога ще я свърши тая пуста логистична работа и ще се заеме с нещо по-приятно... Оптимизмът е именно за силните! Много по-лесно е да бъдеш слаб, мрънкащ и да се предадеш пред трудностите и проблемите! Но ако успееш да победиш негативното си отношение, ако въпреки всичко пречупиш отрицателния си мироглед и видиш светлина в дългия и мазен тунел на нерадостното съществуване, то тогава си наистина силен и заслужаваш да видиш мечтите си осъществени! Така че, когато човек е между чука и наковалнята - това е въпрос на ситуация, съдба или обстоятелства... Но от самия него зависи как ще се отнесе към този чук и тази наковалня. Може да се остави безволево да бъде оформян и удрян, придобивайки странна форма, но може и да се позавърти така, както той си иска, така че този чук и наковалня да го оформят съгласно неговите желания. Проблемите са си проблеми - всеки ги има. Всеки животът го удря по един или друг начин и повечето от нас имаме съвсем малък контрол върху цялостната ситуация. Но това, върху което имаме пълен контрол е нашето отношение към живота и самите себе си. Ако се мислим за жертви и се държим като жертви - ние вече сме жертви. Ако мислим като победители и се държим като победители - то чукът и наковалнята само ще ни закалят и придадат по-функционална и боеспособна форма. Когато попаднеш между чука и наковалнята, гледай да се превърнеш в меч, а не в подкова.
Погрешното разбиране за оптимизма
Не всички са наясно какво значи да си оптимист. Повечето хора са настроени отрицателно към това понятие, защото считат, че да си оптимист означава да вярваш в невъзможни неща, да си мислиш, че всичко е приятно и хубаво и да живееш в собствен нереален свят на щастие и доброта. Вроденият прагматизъм на хората тук надава вой и не позволява и дума да се каже в полза на оптимизма. Но според мен тук има едно грандиозно объркване. Да си оптимист не означава да виждаш в розово и да не забелязваш проблема. Оптимизмът е по-скоро отношение към нещата, начин на мислене, при който човек вижда не само проблема, а и неговото решение. Докато негативно настроените личности виждат предимно проблемите и виновниците за тях, то позитивните отчитат тези фактори, но търсят решението... За тях е по-важно да се развиват и да вървят напред, решавайки проблемите, отколкото да се вайкат и да оплакват наличието на същите тези проблеми. Да си оптимист е отношение - към себе си и към живота! Да гледаш позитивно на нещата, означава да се стремиш да постигнеш най-доброто за себе си, да израстваш, преодолявайки проблемите си и да се бориш с всички средства за постигането на победа, успех и реализирането на своите мечти.
Ако миналото ти е изпълнено с проблеми и мъка - кажи "Стига", като в рекламата на "Активия"
. Не, нищо подобно няма в твоето минало! Там има само уроци, които трябва да бъдат научени и стъпала, които водят нагоре, към позицията, където се намираш в момента. Ако настоящето ти е изпълнено с проблеми - купи си очила! Не е така! Настоящето ти е изпълнено с предизвикателства, всяко от което за теб е шанс да постигнеш нещо повече отколкото в предишния момент и шанс да се развиваш. Ако бъдещето ти се струва мрачно, да знаеш, че си си купил(а) погрешните очила - това са слънчеви очила. Хвърли ги. Не си слагай розовите - просто погледни в бъдещето със собствените си очи и сърце. Какво има там? Там има слънце и радост, живот и щастие... И най-хубавото е, че между тях и теб има една пътека, път, стълба или дори червен килим... Просто трябва да стъпиш на нея и да започнеш най-интересното и забавно преживяване в живота си - пълноценното и позитивно изживяване на същия този живот!!! Правилната посока е "напред и нагоре"! Започни и продължавай - само напред и само нагоре! Пътеката няма край, а споменатите бонуси - щастие, радост, живот, любов - ги получаваш пътьом. Защото...Щастието не е крайна точка на пътуването, а самото пътуване!
Борил Богоев
borilbogoev@yahoo.com
: моят е цветен, а не черно-бял. И ако автора разделя хората на оптимисти /мечтатели/ и песимисти /нормални хора/ в есето си /разгледани в различни ситуации/, то в "моя телевизор" съществуват и други модели на българския народопсихологически портрет. Според мен есето е интересно и провокира към размисъл, но някой от постановките, които се появяват - Сизиф, логистиката и оптимизма или 
Радвам се, че има хора, които вървят по пътя. 
Az ne iskam da stana super businessman, no opredeleno smyatam da obikolya sveta i da se ojenya za chujdenka, primerno. 
